„Колене“ от Росен Карамфилов

Описването на човешки емоции със сигурност не е елементарна или пък бърза работа. Разбирането им още по-малко. Ако държите в ръцете си „Колене“ се пригответе за резки завои в настроенията и за задълбочаване в неочакваното. И най-важното – пригответе се да чувствате.

„Колене“ е изключително топла и искрена, но същевременно и много бунтарска и несмирена книга. Както неведнъж е казвано, това е един роман-изповед. Росен Карамфилов разказва най-тъжната история в живота си. Историята за това как губи този, когото е смятал за вечен, а именно своя баща – Кольо Карамфилов. Тази книга е цяло пътуване. Преминаваш през яростта, докато достигнеш смирението. Само че пътешествието си струва и всички спирки по пътя му са интригуващи и завладяващи съзнанието. Бунт, тъга, болка, меланхолия, любов, вяра… и това са малко от чувствата, които читателят съпреживява, четейки историята на Росен, изписана върху белите листи.

„Мамка му, колко печална бе нашата епоха!

Ние, зиготите на деветдесетте. Ние – двадесетгодишните камикадзета, преглътнали литри горчивина. Ние, които сами сме се учили на живот. Ние, които нито веднъж не сме продумали, когато е трябвало. Ние, у чиито ръце стои бъдещето. Ние, които сме живели всякак. Ние, които скришом сме имали мечти, а около ас светове са се разрушавали…

Питате ли ни?“

Книгата ти зашлевява шамар през лицето още, когато я отвориш. Смърт – това те посреща. След това започва лечението. Росен е съкрушен, ядосан на живота за постъпките и несправедливите му решения. Изправя се пред трудната задача да свикне да живее по новите правила с неканената си съдба. Мислите в главата му се сменят с прелистването на страницата, а привързването става все по-силно. С минаването на времето (а с този герой дори времето се съпреживява) Росен започва да се съвзема малко по малко, търсейки всевъзможни начини да преодолее тъгата си.

Книгата е едно общо описание на скръбта на Росен, неговия начин той да се справи с нея и да превъзмогне най-голямата загуба в живота си. В своите 183 страници, „Колене“ събира и радост, и тъга, а също и спомени, и надежди за бъдещето. И въпреки че Росен не се чувства достатъчно силен да продължи напред, нещо му подсказва, че в живота не бива да се отказваш и продължава напук на всичко останало. Това са 183 страници, изпълнени с борба. Борбата на живота със смъртта. Накрая винаги едното побеждава другото.

Този роман ще ви разплаче поне веднъж и поне веднъж ще ви се прииска да се посмете просто така, защото можете. Това е книга, която може да бъде прочетена на един дъх, ако, разбира се, самата история не спре дъха ви преди това.

„Чакам татко да се върне. Ще чакам колкото е необходимо. Ще чакам докато остарея. Ще пусна брада до коленете. Ще посребрея. Ще слушам как пищящите линейки пресичат булеварда. Ще преживея един по един всички потопи. Ще препрочета безсмъртните книги, които ме накараха да полудея. Ще мухлясам като тютюн. Ще пресъхна като кладенец. Бръчките ще осеят страните ми, белезите ми ще отстъпят пред старостта. Ще държа ръката на Йо, докато остарява. Тя ще държи моята. Ще приличаме на две влюбени стари дървета, сплели клони в предсмъртна ласка. Листата ни ще окапят. Ветровете ще ни прекършат. Сланата ще ни попари, но ние не ще се пуснем…“