Стажове или срещи с книгите в полеви условия

Тоня Михнева
Книгоиздаване, III курс

Искрено и лично за… книгоиздаването. Всяка прилика с реални лица и събития е напълно случайна… почти

Когато за първи път прекрачих прага на Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет, нямах ни най-малка представа какво ме очаква. Вече наближава краят на III курс. Времето мина неусетно – повече вкъщи, отколкото в залите, повече пред компютрите, отколкото пред преподавателите, повече с гласовете на колегите, отколкото с погледа им, питащ дали да отидем в почивката за кафе. Реплики от типа Щом не сте виждали залите, не сте истински студенти! обаче не ни спряха. Наплашени, но с оптимизъм в сърцата, ние сграбчихме възможностите, които ни предлагат стажовете през нашето първо лято като студенти.
Следващите редове са разкази на студенти от специалност „Книгоиздаване”, III курс, на Факултета по журналистика и масова комуникация към Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в резултат на срещите ни с книгите в полеви условия. Няма да споменавам имена на хора или институции по обективни причини:
Кои са най-често задаваните въпроси по панаири на книгата и в книжарници?
Извинявайте, къде е тоалетната?
Къде са намалените книги?
Много ми се чете. Ще ми препоръчате ли нещо?
Случайно да знаете къде се намира Шатра Еди-коя-си?
Търся една книга, май беше жълта/синя/червена и т.н. Но не мога да си спомня нито автор, нито заглавие. Ваша ли е?
Ще ми препоръчате ли книга за еди-колко-си-годишно дете? След 10-минутно търсене от наша страна клиентът казва: Но да знаете, че не обича да чете.
През първия ми стаж (лятото на 2021 г.) в голяма верига книжарници една жена влезе и директно заяви: Търся подарък за сватба. Случайно да имате Библията или Камасутра? Благодарна съм, че тогава и двете с колежката ми успяхме да запазим самообладание.
Персоналът на книжарницата, в която бях на стаж, имаше място за почивка в мазето, там се преобличахме. Моята колежка си хапваше там и както си седи един плъх я полази по крака. Буквално си играеше на прескочикобила с краката ѝ, а другата колежка започна да пищи. Изобщо… невероятен цирк.
През първата си година (2021 г.) отидох на стаж в една книжарница в родния си град. Тя се намира в централната част и съответно е посещавана от огромно количество хора всеки ден. През втората ми седмица там, точно преди обедната почивка, влезе малко момиченце – на не повече от 12 години. Спомням си ясно розовата му блузка на цветя и шарените ластици. След кратка обиколка, то дойде до касата, постави ръчички на плота – очите му едва се подаваха над ръба – и попита: Случайно да имате книгата „50 нюанса сиво”?
Докато бях на стаж (става дума за книжарница), в помещението, в което работех имаше един огромен диспенсър са вода. И аз решавам да си налея. Моята вода беше свършила и си изваждам шишето, за да го напълня. Отпих, но веднага отидох да плюя и да храча в тоалетната. Чак тогава видях, че на дъното има някакви черни частици. И после колегите там ме питат: Ти не знаеш ли? Този диспенсър не е чистен от години. Ужасно беше!
Миналата година (лятото на 2022 г.) прекарах лятната си практика в една литературна агенция. Беше спокоен петъчен следобед, когато получихме имейл от чужбина, че българско издателство не е изпратило корица за одобрение от автора на чуждоезикова книга. И екшънът започна. Оказа се, че въпросното издателство планира да праща вече странирания ръкопис към печатница, без одобрение на корица от автор. Издателството веднага реагира, изпращайки подготвената за печат корица. И всичко беше наред, докато авторът не върна отговор, че изпратеното не отговаря на съдържанието. Близо два часа продължи размяната на имейли между издателството, агенцията и автора. Станах свидетел на множество варианти на корицата, а паралелно с това – и на размяната на реплики от най-различен характер. Агентите запазиха самообладание и лавираха успешно между двете препиращи се страни. Накрая беше постигнат консенсус и седмицата най-накрая можеше да свърши… Наскоро дори видях книгата в книжарниците.
Миналата година (лятото на 2022 г.) бях на стаж на борсата в офиса на едно издателство. Там се появи някакъв мъж, който идва от Враца и не знае какви книги търси, а само каза: Дайте ми най-новите, защото ги нямам. Обаче аз откъде да знам кои са най-новите, които ги няма?! Той не знае какво търси. Поне онази със „обяда” не може ли да я намерим? (поне разбрах, че описва книгата „Няма безплатен обяд” на Дейвид Смит). Не успяхме да се разберем.
Наскоро присъствах на премиера на книга на издателството, в което работя. И там имаше една жена, която много настояваше да издам книгата ѝ. Жената обаче беше много пияна. И двамата с мъжа ѝ бяха с мръсни ръце и посягаха да пипат книгите. Аз ги питам какво правят, а мъжът ми вика: Май искам да си купя книга. Жената се обърна към него: Аз нямам пари, ти имаш ли? Той явно нямаше. И така от нищото тя само каза: Аз имам голямо самочувствие. И ми показа книгата си, а тя беше една много тъничка, а корицата беше просто с нейната снимка. Аз искам да си направя премиера. С кого трябва да говоря? И аз я насочвам към управителя, а тя продължава да ме пита. И иска да ми дава книгата. Аз я пращам при редакторката. Но двете не се разбраха и редакторката също я прати при управителя. Но жената продължи да пита, при кого трябва да отиде…
Двете с една колежка щяхме да бъдем на стаж в издателство. И отидохме да се запознаем с шефката. Тя ни каза, че ние ще ѝ помагаме. Но всъщност един месец тя не ни потърси. Накрая отидохме да си вземем бележките за стажа. Тя беше заявила, че ще ни прати каталози с книги, от които ние да изберем и да предложим нещо интересно, което биха могли да издадат. Тези каталози така и не ги видяхме, само ги чухме. След като не получихме никакви каталози, ние им пишем да разберем какво се случва. От издателството ни казаха, че сами са си свършили работата. И ние пак питаме какво да правим. Те ни предложиха работа на панаир, но им отказахме. Накрая ни казаха сами да си подготвим бележките и да им ги занесем за подпис. В деня на подписването шефката попита: А вие защо не искате следващия път пак да прекарате стажа си при нас?
Защо ли?!
Миналогодишната Алея на книгата в София през септември (2022 г.) съвпадна с редица други събития, което доведе до някои интересни ситуации. Наложи ми се да разговарям с един дядо, лъхащ на алкохол, който по някаква невероятна причина говореше на английски, испански, руски и немски. И очакваше да му отговарям. На другия ден се появи някакъв мъж, който се разхождаше с идеята, че усмивката от някоя шатра означава флирт, и веднага се опита да завърже разговор, който нямаше нищо общо с книги… Имаше и някакви ентусиасти, тръгнали за бира, които изведнъж видяха нашите шатри, възкликнаха О, тук имало книги! и подминаха с бърза крачка.
Когато бях на панаир на книгата в чужбина, забелязах, че повечето детски издателства залагат на по-големи щандове с по-малко книги. И запълват празното пространство с някакви рекламни материали като плакати например.
Миналата година (2022 г.) и аз присъствах на Алеята на книгата пред НДК. Някъде към 15:30 ч. заваля пороен дъжд. Отговорниците за шатрите никъде не се виждаха. Някои от представителите на издателствата са хора на възраст и няма как да се катерят по щандовете, за да затворят страните на шатрите преди бурята да е съсипала донесените екземпляри. Скоро видяхме две млади момичета да притичват в дъжда от шатра на шатра, носейки огромна стълба. Двете оказаха огромна помощ на всички, които не бяха успели да се справят със ситуацията. Двете станаха героите на деня. Използвам случая да им благодаря!
На нашия катастрофален стаж ни беше обещано (две колежки споделиха) да редактираме, да коригираме и изобщо да ни бъде показано как се случват нещата в едно издателство с печатница към него. Нас ни заточиха долу в печатницата и буквално цяло лято само лепяхме книжки. Въпросното долу е един гараж с ужасни условия. По стените лазят огромни паяци. Нямаш предвидени почивки.
Едната колежка, която остава на работа там, разказа: Печатница е. Съответно вътре имаше машина за лепене. Никой не ме беше предупредил. И аз си сложих ръката върху нея. Обаче върху машината нямаше капак. И машината мина през пръста ми и ме поряза. Изтичах горе. А кръвта ми беше навсякъде – по книгата, по машината. Накрая управителят просто тичаше след мен и питаше дали съм добре, а аз плача от болка. Един от работниците в печатницата предложи да ме закара в болница. Но управителят настоя да ме закара лично, с такси. Не стига, че чакахме въпросното такси 10 минути, а после, докато чакахме в коридора на болницата, той взе да ми обяснява колко съм красива. Цялото ми лице беше червено, плача, покрита съм с кръв. Само му казах: Ти сериозно ли?! Как може да ми говориш такива простотии сега?
Собственикът на издателството обеща да сложи капак, за да предотвратят други инциденти. Но не. Аз работих там още 10 месеца. Те не сложиха капак. А това е много опасно. Все пак това са машини. Да не говорим, че когато се върнахме от болницата, никой не си беше направил труда да изчисти кръвта.
Бях нова. Откъде да знам, че това са такива механизми, откъде и как минава. Никой не те обучава. Няма и мерки за сигурност. Буквално цялата машина е отворена и не съм разбрала, че нещо не е наред. Трябва да ти ги обяснят тези неща, а не сам да си ги научаваш. Аз си бях новачка и просто се подпрях, докато чакам книгата да стане готова. Не ми е четен инструктаж и не съм подписвала документ за ползване на машините. Напълно скандално! Да не говорим, че една колежка там се изгори с лепило от същата машина и беше цялата на мехури. Защото машината така и не беше затворена, а лепилото изтича, и тя се опита да направи нещо, но се изгори. Най-големият абсурд бяха сваляческите коментари на шефа.
След всичко това нямаше как да не напусна.
Горен курс ме бяха предупредили да не отивам на стаж в едно конкретно издателство, но вече не беше останало време и само то прие. През първия ми ден там шефката каза: Много стажанти идват тук и очакват да им дам кой знае какво да правят, а те нищо не знаят. Как да стане? И всъщност ти трябва да се радваш на възможността да си там и че тя те е приютила. Обясни ми, че ще ми покаже много неща, но всъщност един месец четох книги и правих ревюта, и прехвърлях аудио на интервюта на Word, но интервюираните бяха някакви актьори и говореха много странно, което още повече затрудняваше процеса. Накрая, когато отидох да си взема бележката, тя не беше готова. И трябваше да отида друг ден – на Панаира на книгата, защото на нея така ѝ беше по-удобно. Отивам аз, а тя ми казва, че е забравила. Напиши си я сама и просто ми я дай да я подпиша. Само да ти кажа, че ти нищо не свърши, но понеже си ми много симпатична, ще ти я подпиша. На практика свърших онова, за което на никого не му се занимаваше да го прави, а тя ми казва това. И на всичкото отгоре, това не ме развива по никакъв начин.
А знаете ли какво правеха работещите в издателството, в което стажувах? Редяха карти и пъзели. И после защо книгите не се издават на време, а поръчките се бавят. Те просто нищо не правеха.
Втората година (2022 г.) отидох на интервю в едно детско издателство. След случките ми от миналата година си бях набелязала и резервен вариант, ако тук нещо не стане. Този път нямаше да се оставя на случайността. Отивам аз първия ден. Чаках около един час някой да дойде. Накрая, когато все пак шефката се появи, беше много учудена, че съм там и чакам. Първите ѝ думи бяха: Иди сега да ми вземеш едно кафе. Почувствах се така все едно съм в „Дяволът носи Прада“. Когато се върнах, тя все пак ми благодари и обеща да ми намери нещо да свърша. Седях седем часа без да правя нищо. Няколко пъти отидох да я питам какво става. Тя само си пушеше цигари и се смееше с някаква колежка. Подхвърли, че ще ми намери нещо да правя обаче нямало да бъде днес (и това след седем часа седене). И просто ѝ казах, че ако нямат нужда от стажант, просто да кажат. Ако нямат какво да ми дадат, просто да кажат, а не да бъдат такива.

Вече е месец май. Решихте ли къде ще прекарате стажовете си?

И така, скъпи колеги, всеки път, когато ви се прииска да ударите клиент или ви се стори добра идея да бутнете шефа си под някой тир, не забравяйте, че ние сме специалност „Книгоиздаване“ – част сме от голямото семейство на социалните науки 😉
Някои от разказаните случки са по-скоро изключения, отколкото правило. Те са повод да се замислим доколко сме подготвени не просто за професията, която искаме един ден да практикуваме като завършили бакалаври, а и за живота, защото много от тях дори не са пряко свързани с книгите. Да не говорим, че тези истории ни отварят очите за това какви издатели бихме искали да бъдем един ден.
Успех!