Първокурсници на панаир. Зорница Христова от „Точица“: Трудните теми имат място в книгите за деца

Юлия Димитрова
I курс, Книгоиздаване

– Коя е Зорница Христова преди „Точица“?

– Професионално, дълго време съм работила като преводач преди да направя издателството. Преводът ми беше голямата любов. От осми клас исках да се занимавам с това, защото в домашната ми библиотека имаше страхотни книги, които бяха много добре преведени и в един момент осъзнах, че тези думи, които чета не са на Шекспир, не са на Верлен, а са на техните български преводачи и че това е едно страхотно изкуство. В моята гимназия също имах чудесна учителка по английски, която ни даваше да опитваме сами да превеждаме Бредбъри и любимите си песни, така че ми беше много интересно предизвикателство. Учих филология с идеята да работя това, после след завършването си работих в едно издателство като преводач, а след това малко и като copywriter и така събрах кураж да създам свое издателство.

– Как се зароди идеята за това издателство и защо решихте да издавате точно книги за деца?

– Беше много очевидно защо точно за деца. Иначе по-скоро ме беше страх да направя свое издателство, защото никой в семейството ми не беше имал фирма. Такова нещо като да се регистрираш юридически, да имаш капитал, който да влагаш беше много страшно. Особено с преводаческите хонорари, които са толкова ниски. Но нямах никакви съмнения, че точно детската литература искам да ми е фокусът. Имах 6-годишна дъщеря по това време и знаех какви книги ми трябват и ги няма. Знаех точно за какви неща бих искала да говоря с нея през книгите, за какво завиждам на майките в други страни, че имат на разположение и какво ми трябва за разговор с децата. Така видях в издаването начин, по който да допълня микса. Тогава беше и доста по-бедно. Сега се появиха много повече издателства, които се опитват да правят същото нещо, а тогава имаше доста голяма палитра от теми, които не бяха засегнати изобщо. Като почнеш от творческото писане за деца, историята на ежедневния живот в България, географията на България извън тази, която е в учебника – например кулинарната, и стигнеш до темите за смъртта, бедността, неприкосновеността на тялото и т.н. Това са теми, за които сега можем да говорим чрез книгите, но тогава не.

– А сега, когато AI се разпространява толкова много, смятате ли, че той може да заеме някаква роля в оформлението на детските книги и каква би била тя?

– Аз смятам, че книгите и изобщо общуването с децата е до голяма степен въпрос на доверие и затова вярвам, че AI не би трябвало да има място в него. Той не може да поема отговорност, няма понятие за истина и лъжа и няма способност емоционално да преживява това, което прави. В общуването с децата е важно възрастният да бъде искрен, да реагира от гледна точка на истинските си преживявания, за да може детето да свърже своите чувства с тези на големите и да се усети видяно и разбрано в цялата емоционална сложност на своя свят. Това, което прави изкуственият интелект е да събира някакви готови модели. Мисля че в създаването на книги за деца трябва да има искрена оригинална мисъл и автентичност, за да бъде на нивото на едно дете, което за първи път ги вижда в света. Тоест не би трябвало да е рециклирана и вече съществуваща версия.

– Всъщност една от най-известните поредици, която „Точица“ издава е „Философски закуски“ и тя се фокусира върху много трудни теми. Как подбирате теми, които да са подходящи? Смятате ли, че има нещо, което е неподходящо за едно дете?

– Мисля че не е честно спрямо децата да им отказваме разговори по дадена тема, само защото на нас възрастните ни е трудно да намерим начин да говорим с тях. Децата живеят в този свят и се сблъскват с всички негови страни. Когато възрастните не искат да говорят по определена тема те не ги предпазват от нея, а просто им отказват подкрепа в справянето с проблема, отказват им да бъдат изслушани. Философските закуски не са просто информация, която се подава на децата, а преди всичко са покана за разговор, в която децата да имат пространство те да кажат какво мислят. Ерик Кестнер, между другото, обсъжда същото в „Антон и Точица“. Той разказва за Шърли Темпъл, която е била дете актриса. Когато поискала да отиде на кино, за да види филм, в който играе ѝ казали „Не, не може, защото този филм не е за деца“. Значи тя може да играе в него, но не може да го гледа? По същия начин вчера си говорихме с международни издатели за теми, които са табу в детската литература при тях – за сексуалност, смърт и т.н. . Само че децата вече навсякъде се сблъскват с тези теми. Това че не им се говори за неприлични неща няма да ги спаси, когато в училище, да речем, учител почне да посяга на децата или пък се сблъскат с някаква друга такава ситуация. Напротив, ако детето знае, че темата не е табу и че може да обсъди и да се довери на възрастните, които ще го изслушат и ще могат да го защитят, тогава и то ще е по-спокойно, ще знае как да реагира, кое не е редно и ще бъде в безопасност. Мисля че темите табу не пазят децата.

– При този тип книги като „Философски закуски“ каква е целта – детето да ги чете само, да се четат заедно от родителите и децата или родителите да ги четат, така че те да се подготвят и да знаят как да отговорят, когато въпросите настъпят?

– Според мен могат да се използват и по трите начина. На мен много ми харесва това, че е в диалогична форма. Така че дори когато я чете само детето, то пак разговаря с някой възрастен и много добре се получава, когато се използва за провокиране на разговор между децата. Това е най-голямата ми мечта с тези книги, да почувстват разрешение да обсъждат тези теми с връстниците си, да разберат че са важни, че могат да мислят, че големите теми са и за тях. Да, за възрастния също е полезно да може да ги прочете, за да може да отговори на децата. Аз използвах книгата за войната и мирът когато започна войната в Украйна и имах въпрос от дете „Добре, възрастните знаят, че войната е нещо лошо, тогава защо продължава да ги има?“ и аз не знаех как да отговоря. Ние всъщност не я бяхме издали още, но погледнах какво пише и отговорът беше, че мирът се учи. Така както не се раждаме с научени обноски, да не тръшваме вратата пред лицето на следващия, да се изчакваме на опашката за закуски, както се учим да казваме „благодаря“, така се учим и на мир. Учим се да живеем заедно и да намираме други начини за решаване на противоречията в интересите си без да се млатим непрекъснато. Това не е инстинкт. На мен също ми се налага да търся отговор, за да мога да водя разговор с децата.

– Имаше панел, който Вие водихте и споменахте за темите табу. Смятате ли, че у нас има такива теми, до които децата трябва да имат достъп, но не се говори достатъчно за тях?

– Да, те не са много по-различни от тези, които се споменаха на събитието, но забраната не е толкова институционална както в Турция, например. Тук много често възрастният, който избира четивата би спрял достъпа на детето, защото смята, че нещо не трябва да се чете. Гледала съм как дете посяга към „Книга за смъртта“ и как баба му я дърпа от ръцете и му казва „Не, не, в никакъв случай“. Всъщност книгата е терапевтична. Има и други неща, за които просто се смята, че не е нужно да се занимават децата. Включително ЛГБТ темата. При нас беше довела до физическо насилие спрямо колега от друго издателство, където крайно десни бяха нахлули на премиера на книга. Така че и в България не всичко е розово и свободно.

– Вие споменахте за „Книга за смъртта“ на Пернила Сталфелт. В тази връзка – какво е предимството на истинските пред измислените истории, когато на детето трябва да се говори за толкова трудна тема?

– „Книга за смъртта“ е разговор, не е с конкретна истинска история, но предимството при книги, когато човек използва някаква истинска история е, че това което детето преживява също има връзка с литературата. Тя не е нещо откъснато от друг характер, а се отнася и до неговия свят. Ако книгите са пълни само с истории за феички или захаросани приказки може да е много приятно, но няма да ти помогне да решиш някаква своя дилема. Мисля, че хубавата детска литература може да принесе думи и метафора, на която в някакъв момент да стъпиш, за да осмислиш това, което се случва, да намериш начин на мислене, който да ти помага да се поставяш в една добра перспектива. Например „Пипи Дългото чорапче“ е зададена точно така. Като някаква весела история за едно момиче, което е малко по-шарено, но това е история, която е създадена в края на Втората Световна, много деца са били сираци, каквато е и Пипи. Много деца са били абсолютно безсилни, но помнят това, което се случва и ето ги тези истории за това силно момиче, което помага на другите, което е самостоятелно, което намира нещо хубаво в това, че е само на този свят. Може да мечтае, може да се чувства богато и при всичката си привидна свобода и безграничност, Пипи никога не е агресивна спрямо другите. При всичките ѝ схватки максимумът ѝ е да вдигне някого и да го метне на коня и това е. Тя изглежда, че прави каквото си иска, но никога не наранява и това е много интересно – книжка, която уж е само за удоволствие, пък не е само за това.

– А каква роля играят илюстрациите при такъв тип книги? По какъв начин влияят на децата?

– Детските книги са двуезични – всичките. Защото те говорят едновременно на езика на думите и на образите. Илюстрациите са важни, защото ако не е толкова централно предаването на посланието те могат да го допълнят, могат да онагледят нещо, което е сложно и абстрактно, особено когато говорим за идеи. Когато му дадат образ, тогава става много по-лесно за разбиране. В детската медия, в която съм главен редактор понякога работим с илюстраторката Милена Папазова и за нас е най-важно да илюстрираме абстрактните теми – там където се притесняваме, че детето може да не разбере за какво става въпрос. Когато темата е нещо конкретно, например „Хамелеонче се скрило в брюкселското зеле“, тогава няма нужда от илюстрация, може да се сложи и снимка на хамелеон. В статия за кит може да има снимка на кит. Обаче в статия за това колко е трудно да запазиш вниманието на детето си в света на екраните има нужда от илюстрация, за да бъде ясно. Или когато говорим за начинът, по който се развива умът при ляво и дясно – свързан с лява и дясна ръка, тогава е хубаво да има илюстрация, защото е нещо абстрактно и трябва да се онагледи по-ясно. Много помага при предаването на сложни теми да имаш умен илюстратор, който знае кое какво символизира.

– Преди малко споменахте, че сте имали случаи, в които децата посягат към дадена книга и родител им казва, че тя не е за тях. Какъв е Вашият отговор в такъв случай?

– Ами, не им се меся. Оставям ги, защото в такава ситуация възрастният обикновено е много непоклатим в своите възгледи. Децата сами порастват и си намират пътя. Ако нещо им бъде забранено по някакъв начин и те продължават да имат въпроси, рано или късно те ще си намерят отговорите. Имам едно пораснало и едно почти пораснало дете и знам, че дългосрочната стратегия на свръх контрола не работи. По-скоро дългосрочната стратегия е да оставиш отворени каналите на общуване и да знаят, че могат всичко да те питат. Контролът сам се проваля, защото това са граници, а границите в общуването пречат. Така че аз съм спокойна за тези деца. Щом пораснат те сами ще намерят отговор.

– А смятате ли че в България има някои теми, които са засегнати много бегло, само за да се отбележат като минати? Като религията, например. Напоследък започнаха да се издават учебници и да се насърчава изучаването ѝ в началния училищен етап, но тя е нещо, което е трудно за обяснение и може би няма достатъчно книги за децата, които да са им едновременно интересни и полезни.

– Ами, предстои една философска закуска, която още не сме издали. Но има два типа, които присъстват. Едните са митологии, но смятам, че митологии има достатъчно. Другите са вътре в конкретна религия, без обаче критичен поглед отвън. Не виждам някои, които да срещат погледа на вярващите, с тези, които не вярват. Няма място за дебат, за обсъждане на двете позиции, за среща, за разсъждение. Ето това съм го виждала във френското книгоиздаване за деца. Има теми, които разказват всъщност какво е това нещо религията, по един начин, който приканва за диалог между семействата, които са вярващи и които не са, така че те да не са от два различни свята. На мен това ми се струва много интересно, защото начинът, по който сега се въвежда темата може да провокира истински конфликт и между децата, което е много жалко – да има още една разделителна линия, при условие, че и без това е толкова трудно когато си различен. А това ми се струва още една причина едно дете да бъде нападано.

– А мислите ли, че децата приемат по-естествено трудните теми от големите хора?

– Да, те не знаят, че това е трудна тема. Нямат тази преграда, а освен това за тях е и важно да имат свободата да говорят. Например една от темите, които въведохме беше благодарение на дъщеря ми. Тя беше четвърти – пети клас, когато ми предложиха една книга за бедността и аз я попитах дали има смисъл да я издавам и тя отговори „Да, абсолютно. Всички си го мислят, но никой не говори за това нещо“.

– Вие се занимавате и с издаването на много преводни книги. Когато се говори за трудни теми, културните различия имат ли значение, налага ли Ви се да промените нещо или децата се сблъскват с едни и същи проблеми?

– На първо място подбирам книгите така, че да смятам, че биха били важни за децата тук. Много рядко са всъщност чак толкова различни проблемите. Тук-таме има някои по-повърхностни разлики, които могат да бъдат лесно редактирани със съгласието на автора, разбира се. Например книгата „Късмет“ на Лорънс Шимел има два оригинала. На английски е по-различна, отколкото на испански, защото авторът е американец, който живее в Испания и имената бяха различни, в американското издание един от героите беше с по-тъмна кожа, в испанското – не. Променихме имената на български със съгласието на автора, така че да звучат по-естествено. Трябваше да изберем героят с тъмната кожа да си остане ли с такава. Решихме, че няма значение за самата история. Има някакви моменти на адаптация, които обаче трябва да бъдат много внимателно съгласувани с тези, които държат правата. Понякога се получават разлики и заради самия език.

– Последно, децата не се притесняват от това да задават трудните въпроси, но в техния свят въпросите все ще се изчерпат. Това означава ли, че и книгите от този тип ще достигнат своя край или има място за разширяване на тематиката?

– Дали ще свършат трудните теми ли? Не, защото публиките растат – тъкмо си изградиш една публика и тя пораства, а освен това излизат и нови проблеми. Например изкуственият интелект е нещо, което преди десет години го нямаше и не беше нужно да се говори за него. Така че излизат нови и нови неща.