„Пиратско Просвещение“ за Русия: изкуствен интелект превежда забранени книги и поставя неудобни въпроси пред издателите
Анонимен телеграм канал с под хиляда абонати е превел около 60 значими заглавия на руски с помощта на езикови модели. Историята, разказана от „Новая газета Европа“, е много повече от куриоз: тя е практически експеримент върху бъдещето на преводното книгоиздаване в малките езикови пазари
Проектът се нарича Bookship, авторът му остава анонимен, а логиката му е обезоръжаващо проста. В Русия цяла поредица от изследователски направления на практика са затворени — историята на фашизма и джендър изследванията са почти невъзможни; книги се изземват от библиотеки и книжарници, включително електронни; западните университетски издателства прекратиха работа с руски партньори, а редица чуждестранни академични институции (Станфорд, Йейл, Бъркли, Университетът „Джордж Вашингтон“) са обявени за „нежелани организации“ с предвидими последици за всеки местен издател, който би публикувал техни книги. Резултатът: важните нови изследвания просто не стигат до руския читател.
Оттам започва „пиратското просвещение“ – названието е заето от книгата на Дейвид Гребър.
Производственият процес
За книгоиздателската професия най-любопитната част от интервюто в „Новая газета Европа“ е технологичната. Работният поток на Bookship изглежда като редуциран до минимум издателски цикъл:
Подбор. Каталози на издателства и рецензии в The Economist, The New York Times и професионалната книжна преса.
Превод. Основната работа върши DeepSeek, избран, защото е „много евтин, но относително качествен“.
Редакция. Тук е интересното: скъпият Opus не превежда, а изпълнява ролята на съставител и редактор. Той изготвя инструкцията за превода, съставя списъци за коректно предаване на ключови понятия, имена и реалии, а след това сверява готовия текст на DeepSeek спрямо тази инструкция и го редактира стилистично — премахва калки, буквализми, канцеларит и тавтологии.
Корица. След първоначални ръчни преработки днес GPT „прерисува“ оригиналните корици, вписвайки преведените заглавие, автор, подзаглавие и блърбове.
Тоест на практика имаме реконструиран издателски конвейер: съставител ,преводач, стилов редактор, оформител, в който всяко звено е модел, а човекът е само продуцент. Показателно е обаче, че самият автор на проекта не си прави илюзии: човешки преводач заедно с научен редактор, редактор и коректор би се справил по-добре, признава той, затова определя продукцията си като предназначена по-скоро за запознаване с книгата, отколкото за пълноценно четене.
Авторското право: неудобният разговор
Проектът е недвусмислено пиратски и авторът му не се крие зад евфемизми. Аргументът му е исторически: авторското право не е дадено от Бога, а е променлив резултат от човешки договорености, търговски интереси и технически ограничения – до началото на ХХ век право върху превода на практика не е съществувало, защото за негов автор се е смятал самият преводач.
Коментарът на Владимир Харитонов, технически директор на емигрантското издателство Freedom Letters и специалист по книжния отрасъл, е далеч по-полезен от простото осъждане. Той констатира очевидното: използването на произведение без разрешение нарушава авторското право във всички страни от Бернската конвенция. Но добавя три съществени уговорки. Първо, машинните преводи засега не могат да конкурират човешките. Второ, те са насочени към читатели, продажби за които никой издател не планира и не може да планира – практически всички публикувани заглавия не могат да излязат легално на руски. Трето, всеки достатъчно опитен потребител днес може да си направи такъв превод „за себе си“, което не е нарушение.
Изводът на Харитонов е формулировка, която заслужава внимание: функцията на канала в крайна сметка е да привлече вниманието на читателите към тези книги – и на бъдещите издатели.
Кураторството като редакторски акт
Подборът разкрива редакторско мислене. Критериите са качество (често определяно от издателството), тематична актуалност и специфично руски филтър: „ще мине ли през цензурата, включително самоцензурата“. Два пъти прогнозата се е оказала твърде песимистична: докато преводът на „Таен Левиатан“ на Харисън е бил готов, книгата е излязла в издателство НЛО; сходно е било и с „Книжният клуб на ЦРУ“, публикувана половин година по-късно от „Питер“, макар и с предговори в духа „врагът трябва да се познава в лице“.
Част от заглавията идват по препоръка на политолога Екатерина Шулман, други – от читатели. А за академичната литература върху фашизма списък с книги, които отдавна е трябвало да бъдат преведени, е съставил… Claude Opus.
Самите „рафтове“ очертават картата на липсите: книги, пропуснати навремето от издателите по чисто пазарни причини (Том Стандидж, Кевин Кели); забранени теми — наркополитика и ЛГБТ култура (Питър Акройд, биография на Магнус Хиршфелд); история на фашизма и Втората световна война, където дори заглавието на кеймбриджкия наръчник „Нацистко-съветската война“ носи риск; западни книги за Русия и войната в Украйна; и, симптоматично, книги за авторското право и пиратството.
Къде сме ние?
Лесно е да отпишем случая като екзотика на една репресивна държава. Но в основата му стои икономически проблем, който всеки български издател познава: по света излизат маса книги, нужни на много малко хора. Специализирано изследване върху идеологията на фашизма няма да се изплати никога – не защото е забранено, а защото аудиторията му у нас се брои в стотици. При 6-7 милиона говорещи езика „дългата опашка“ на нишовия нонфикшън е също толкова недостъпна, колкото и при политическа цензура. Разликата е само в естеството на бариерата.
Оттук и трите професионални въпроса, които този проект поставя. Променя ли машинният превод икономиката на нишовото издаване – и ако да, къде минава границата между „черновата за ориентация“ и продукта, който продаваш? Какво се случва с професията на преводача, ако редакторската функция се окаже по-устойчива на автоматизация от преводаческата? И най-трудният: ако пиратският канал реално изпълнява ролята на скаут, посочващ на издателите какво си струва да се преведе, не е ли това симптом за пропуск в самата издателска разузнавателна работа?
Отговорите не са очевидни. Но е по-добре да ги търсим ние, отколкото да ни ги наложи технологията.
P.S. Без цензура и диктатура нито едно от споменатите заглавия няма българско издание.
Западни книги за Русия и войната
- Karen Dawisha. Putin’s Kleptocracy: Who Owns Russia? Simon & Schuster, 2014
- Shaun Walker. The Illegals: Russia’s Most Audacious Spies and the Plot to Infiltrate the West. Profile Books, 2025
История на фашизма и Втората световна война
- Johannes Due Enstad. Soviet Russia under Nazi Occupation: Fragile Loyalties in World War II. Cambridge University Press, 2019✗
- Mark Edele. Stalin’s Defectors: How Red Army Soldiers became Hitler’s Collaborators, 1941–1945. Oxford University Press, 2017
- The Cambridge Companion to the Nazi-Soviet War. Cambridge University Press
- Ernst Fraenkel. The Dual State: A Contribution to the Theory of Dictatorship (1941; ново издание Oxford University Press, 2017)
Технологии, медии, общество
- Tom Standage. Writing on the Wall: Social Media – The First 2,000 Years. Bloomsbury, 2013
- Kevin Kelly. What Technology Wants. Viking, 2010 (на български е издадена друга негова книга: „Извън контрол“, „Изток-Запад“)
- Douglas Rushkoff. Survival of the Richest: Escape Fantasies of the Tech Billionaires. W. W. Norton, 2022
Теми под забрана
- Cynthia Kuhn, Scott Swartzwelder, Wilkie Wilson. Buzzed: The Straight Facts About the Most Used and Abused Drugs. W. W. Norton
- Mike Jay. Psychonauts: Drugs and the Making of the Modern Mind. Yale University Press, 2023
- Peter Ackroyd. Queer City: Gay London from the Romans to the Present Day. Chatto & Windus, 2017 — ✗ (от обширното творчество на Акройд на български има само две заглавия: „Чарли Чаплин без грим“, изд. „Слънце“, 2016, прев. Павел Талев, и романът „Чатъртън“, изд. „Парадокс“)
- Биография на Магнус Хиршфелд, един от основателите на модерната сексология (заглавието не е уточнено в интервюто)
- Авторско право и пиратство
- Adrian Johns. Piracy: The Intellectual Property Wars from Gutenberg to Gates. University of Chicago Press, 2009
- James Boyle. The Public Domain: Enclosing the Commons of the Mind. Yale University Press, 2008
- David Graeber. Pirate Enlightenment, or the Real Libertalia. Farrar, Straus and Giroux, 2023 — ✗ (на български е издадена „Дългът. Първите 5000 години“, ИК „Бард“, под транскрипцията Дейвид Грейбър)
Прогнозата, която не се сбъдна (книги, за които проектът е преценил, че няма да минат цензурата, а руски издатели са ги публикували)
- Mark Harrison. Secret Leviathan: Secrecy and State Capacity under Soviet Communism. Stanford University Press, 2023 (излязла в „Новое литературное обозрение“)
- Charlie English. The CIA Book Club: The Best-Kept Secret of the Cold War. William Collins, 2025 (излязла в издателство „Питер“)
Резултатът онагледява тезата от материала по-добре от всякакъв аргумент. Две от книгите, на Харисън и Инглиш, вече имат руски издания въпреки цензурата, но нямат български. Показателен е и случаят с Акройд: автор с десетки заглавия, носител на наградите „Съмърсет Моъм“ и „Уитбред“, представен у нас с точно две книги. Не защото нещо е забранено, а защото сметката не излиза. Именно това е „дългата опашка“, за която става дума, и тя е по-къса у нас, отколкото в страна с работеща цензура.
